петък, 24 април 2009 г.

Контрол

Яйчице на гълъбче размазано на тротоара.
Отвътре се подава човчицата на мъртъв зародиш.
Едно непохватно движение...
... осъжда на смърт идеята за живот.
Превръща бъдещето в минало свършено.
Илюзия за контрол.

Какво ще кажеш за една вана ?




Дзен Синтетика

Ефервесцентен мултивитамин преди закуска.
Три в едно от микровълновата.
Сандвич с кашкавал в меламинова чиния на оранжеви райета.

- Здрасти, как си?
- Добре съм. Ти?
- И аз съм добре.

вторник, 21 април 2009 г.

Абе, копеле, к'ви са тия неща по Любен Каравелов ? Нек'ви дървени стълбове са сложили. Бах'ти пилоните, бате, сюрреализъм отвсекъде....

Платаните по ул."Любен Каравелов" бяха жестоко обезобразени.
Клоните им отрязани, раните боядисани в твърдо зелено.
Макар че отдавна те дървета не са- служат за подпиране на жици, стълбове за обяви, отделят местата за паркиране, преди поне изглеждаха живи.
Тъжно ми е да ги гледам.
Приличат ми на свински крачета, тъжно вирнали копитца към небето.
Статуи на абсурда- болнави, криви, гротескни.
Съблечени от всякаква естетика, живот и смисъл ...
Ще ми се да можех да ги взема с мен и да ги отнеса ...

сряда, 15 април 2009 г.

Мученето - егалитарния начин за общуване между поколения, култури , раси и видове

Мученето като универсален комуникативен код, констелация от стремежа за глобализация на езиковото културно пространство, интегративен код между различните етноси и видове. Единствения универсален комуникативен код, чието разбиране не зависи от образованието, езиковата култура,националността и биологичния вид. Уравниловка в интелектуалните нива на масите и най- хуманното културно течение в историята на човечеството.

Индикации на зараждането му в общественото пространство са били забелязани за пръв път през 90-те години на миналия век, но научната парадигматична интенция е довела до неглижиране на подхода за неговото изучаване.
Липса на изходна концептуална схема за изучаването на явлението е причина за неговото непознаване от научната академична общност.

Появата на този уникален начин за общуване, предизвиква остри пароксизми на отхвърляне у академичните кръгове, като следствие на вътрешно психичното противопоставяне на унаследените интегрирани императиви и външните постмодернистичните изисквания на новата епоха ...

Борбата между То и Супер Егото в психичното поле на лингвистичните кръгове, вероятно постепенно ще доведат общността до страховити юнгиански колективни кошмари и болестни пристъпи за организиране на аутодафета за изгаряне изданията на Институтът за български език и култура към БАН.

Но не трябва да забравяме, че езикът като един жив организъм, търпи естествени еволюционни изменения, референтни на обществените лингвистично- емоционални изисквия

Мученето, пренесено в психичната сфера, отваря ширки полета за развитие на фантазията и чувствеността, пред които отпадат всички задръжки, изразявани чрез думи, натоварени с атавистичните табута на цялата еволюционна история на смисъла.

Което от своя страна ще остави психоаналитиците и държавните институции без работа. Това до някъде обяснява нежеланието на държавата да легализира мученето като законен и официален начин за общуване и причините, поради които обществото се подлага на имплицитнтите внушения, че мученето е привилегия на животинските видове и онези представители на човечеството, които им подражават, не заслужават уважение.

Гносеологичния смисъл се слива с онтологичния и епистемологията наистина се усложнява като наука. Новото течение отправя големи предизвикателства към теорията на интерпретативния дискурс и нейното приложение в лингвистичните реалии на съвременността.

Журналистиката, поезията, литературата отварят своите врати за всеки. "му" с "му" винаги се римуват.


Най- стимулиращата мисъл, която ми хрумва в защита на мученето е, че няма как да ти липсват думи, за да изразиш себе си, което прави мученето най- революционното културно течение в историята на света.


подлежи на обновяване, продължение и дооформяне

вторник, 14 април 2009 г.

маркирована шишарка



Паднала случайно на улицата баба, се прибира с осева линия на гърба.
По боровете скачат бели катерици ... на мода излизат обувки с бели върхове ...
маркировка обаче пак няма...разбягала се, пометена или отминала сама

R2D2

петък, 10 април 2009 г.

АРХИ тектура

в парка

Писъкът на тревата под ножа на косачката.
Поляната - наситена от писъци на треви.
Крясъци, отекващи в носовете ни, само те разбират езикът и.
И езиците, които обичат да дъвчат .
Очите ни, влюбени
в зеленото ...
само с ушите си нищо не чуваме ... чуваме вятър

четвъртък, 9 април 2009 г.

SMS Любов

Obi4am te.
Търсим се. Непрекъснато. И времето все ни се струва прекалено кратко за всичко. И за мълчанието и за приказките. На лекция по морфология съм и мисля за теб.
Iskam da sme zaedno sega.
Представям си те гол. В гръб. Стегнатото ти дупе ме побърква. Не мога да се съсредоточа върху междуметията "ох" и "ах". Там си ти.
Очите ти. Нежните ти пръсти.
Окситоцин, серотонин,адреналин, допамин.
Da celuvam toplite ti ustni.
Думите пътуват във въздуха, засмукани от магнитните полета.
Антена след антена предават любовта ми.
Dove4era 6te dojda.
Тя стига до теб.
Потвърждаващо съобщение.
4akaj me.
Представям си как четеш и сърцето ти тупти.
Туп. Туп. Сърцето ми тупти.
Обичам те.

сряда, 8 април 2009 г.

Някога там някъде

Цветовете бяха изсмукани от Света.
Имаше само войнишко зелено, работническо синьо, кафяво и пионерско червено.
Не помня да съществуваха жълто, оранжево и розово в нашия свят.
По улиците се движеха Чавдар и Икарус, а билетчето беше 5 ст.
Дядо ме водеше в сладкарницата за една резлива боза от 6 и дъвка Идеал с вкус и твърдост на ученическа гумичка за триене.
Лягах си със Сънчо и ставах със сутрешното детско по радио Хоризонт.
Търъ- тъ-тъ тъ-ръ-ръ-ръ ръ-ръ-ръ-ръ (2) Ту-ру ру-ру (4) Кукуригууу...
На стената в училище висеше портрет на Георги Димитров и всички носеха престилки и връзки. Учителките ни бяха другарки, останалите- също.
Реки от червено се разливаха на манифестациите
Първи май, 24 май,9 септември,7 ноември... рози, карамфили, макове и лалета.
"Няма, другарю, свърши" беше мантра на продавачката.
Дядо получаваше Работническо дело, баба беше кранистка.
Хората си имаха една мечта- да си купят Москвич, за да хвърчат по улиците "с пълна газ- двайсет километра в час".
Нямаше друга песен, освен естрадната.
Любовта беше чиста и непорочна, защото прирастът зависеше от миграцията на щъркелите.
Само вождовете се целуваха по устните публично и после ги даваха по телевизията. Цъ-цъ-цъ
Някъде там, през май, на една слънчева пейка бяха седнали две скромни девойки.
Говореха си за момчета.
Около тях природата тържествуваше.
Дърветата като насапунисани от цветове.
Облаците- пухкави. Врабците- пощръклели.
Момичетата седяха на пейката, не много близо и съзаклятнически се изчервяваха. Опитваха да отгатнат как изглежда голият мъж. Тръпката им се струваше свръхестествена.
Чувствата към момчетата бяха поетични, нежни, по детски невинни.
- Писах му, сега чакам отговор
- Кога му писа ?
- Миналия вторник
- Е, до следващия ще получиш писмо, надявам се. Тогава ще ми разкажеш.
- Той е толкова мил и така строен.
- Тате каза, че баща му е герой на труда и виден функционер, случила си на момче.
- Нямам търпение да се върне от бригада, за да се видим.

Птичи песни насищаха въздуха. Котараците преследваха котките.
Доматите в парниците на Булгарплод разсадени, за да узреят, да се налеят, да опънат червени ципи. Носеше се слух, че Господ е българин, а слънцето - поне антифашист. Знаехме, че живеем в Рая. После се оказа, че винаги сме били на изток от него.

вторник, 7 април 2009 г.

Пейка в парка

Шапка от дебели бели конци.
Плетена като едновремешните пазарски мрежи.
Не намирам смисъл в нея- нито естетически, нито функционален.
Смисълът е скрит в главата, която я носи.

Метаморфози

Биологически факултет.
Стени от стари червени тухли.
Високи тавани.
Портрет на Пастьор.
Коридори, по които трябва да се загубиш.
В края на един от тях, двуметров шкаф във войнишко зелено.
И изведнъж - дядка.
Сгушен в ъгъла между шкафа и стената стои примирен, като малко дете.
Облечен в шлифер до под коленете, с цвета на шкафа.
Тази малка прегърбена фигура, държи кафява торба и гледа упорито в една точка на пода. Около него се отварят и затварят врати, студенти тичат на някъде, гълчава, ехо от токчета.
Дядото не помръдва.
Изглежда така сякаш ще остане там завинаги.
Прилича на молец.

четвъртък, 2 април 2009 г.

Некролози

... история за болката на дървото, което човекът с чук, трион и брадва забравя, че е живо същество.... приема като табло за обяви на собствената си болка ... габърчета, телчета и пирони забити в кората, ръждясали, стърчащи... половината от тях дървото се е опитало да преглътне, да погълне, да изяде ... да приеме като част от тялото си и да прости на човека, за глупостта му ... некролози, забучени по телата на живи ... като разпятия на живи, в името на умрелите ... жертвоприношения

... по портите, по дърветата, по стълбовете, по спирките и във вестника .. човекът изпитва нуждата да му напомнят, че е смъртен и си организира, дори по алеята за разходка, изложба от смимки на умрели познати ... като малко декоративно гробище .... за да си спомня, че смъртта не е страшна, че е част от нашия живот ...

При всички случаи тази ретроградна традиция не ми понася .... считам, че болката е интимно преживяване ... и не заслужава да бъде превръщана в кич

вторник, 24 март 2009 г.

Чай

от смокинови листа и цигари Ева на масата.
Полъх от изгубения Рай.
Завръщане към спомена за невинност.
Отвара от листата, с които прикриваме нашия срам. От порастването. Крием себе си, от спомена за себе си.
Отвара от гащите на Адам, който открил чая, когато листото му паднало в гърнето с вряща вода. По невнимание.
Чай от спомена за това, че сме любопитни и непослушни.
Жертвоприношение и спомен за любовта на Адам, за неговата вярност и податливост.

Чаят се пие бавно, в компания... трябва да сте голи, на масата пред вас назидателно да стои купа с ябълки, иначе не е същото....

Беше време...

Беше време, когато всички живеехме прекалено на тясно. Тогава съществуваха думите "пълно" и "празно" и всички имаха уникалното усещане, че животът им изтича между въздишките. Царуваше мнението, че хладилниците могат да са пълни или празни. Чашите полупълни или полупразни. Имаше настроения и болка.
Всички търсеха смисъл в съществуването си и недоволни бързаха ужасно много, защото имаха шанса да изпуснат рейса, влака или да закъснеят за среща. И думите нямаха връщане назад... беше време, когато хората можеха да умрат, да се страхуват и да плачат. Можеха да губят нещата си, да пропиляват шансовете си, да са победители и загубеняци.
До деня, в който времето внезапно умря. Тогава стрелките на часовниците пожълтяха и окапаха.
Независими от пространството, осъзнахме, че можем да си дебелеем спокойно. Да изпълваме Света вертикално и хоризонтално. Че гравитацията е само в главите ни. Можем да тежим по местата си, когато поискаме, да излитаме пак по желание, да се приземяваме от тежки мисли. Че нямаме бъдеще, нито минало. И сме живи мъртъвци.
Сметищата са задръстени от изхвърлени,ненужни часовници... защото животът е като безкраен низ от сцени, които можем да забавим, забързаме, изиграем наново или да превъртим... най- романтичните сцени по филмите са тези , в които героите умират и приятелите им плачат за тях, неутешимо. Желанието да усетим безпомощност и безвъзвратност се превърна в нова мода. Хората се събират по семинари, в които се учат на страх от смъртта, на тъга и самосъжаление ... няма я вече онази спонтанност. И всички мечтаят времето да се роди, за да умрат. Всички мечтаят само да умрат.

неделя, 22 март 2009 г.

Аз и той в празното пространство

на изпуснатите неща.
Чаши и часовници,ключове и носни кърпи. Думи и прегръдки, шансове и точки.
Живеем в континууми от липсващо пространство и излишно време.
Есенно време... за нас...
На силни гравитационни мисли, които водят вселенския чар към ентропия и главоблъсканица.
Плодовете в главите и сърцата загниват преди да узреят ... и нищо няма смисъл..
освен събирането и изваждането на числа .. с търпение и покорство.
Чакайки да дочакаме, защото няма как ,нашия край ...

петък, 20 март 2009 г.

Равноденствие

Днес свърши зимата.

Или започна пролетта.

Начало или край.

Денят е равен на нощта.

Изровено от килера ...

Различен си- като измислен
снимката ти е неясна, малка и за теб е тясна ... свитичък си и рамкиран,
запечатан,
отпечатан на хартия ... човек или геврек- все тая, все тая
... с физиономия, която тръпне в очакване да оживее, да изскочи, но си остава с тръпненето...
в затвора .... на мига, отминал преди време неизвестно
Като ограбен си, от тленност, от живот и страх, с чувствителността на стар костюм провисен в гардероба ...
... запратен в друго време и на друго място с машината на времето ... превърнат в дестинация за женски сърца
На пощенска картичка, изпратена от влюбена пътешественичка " Днес посетих този мъж. Времето в него беше прекрасно, архитектурата впечатляваща, атмосферата завладяваща "

Ще ми се да си тук, не харесвам снимката ти, празна е...

следващият път се снимай в гръб




............


Жените са издраскали очите на светците
и са ги скрили под възглавниците си
Сега от там, светците гледат в сънищата им
Перца от отдавна изклани кокошки подпират главите им. На жените.
Защото очите, перцата и сърцата са свързани, омотани са в примки с любов
От окото до сърцето- само едно перце път
и мъничко плът
Перце от отдавна заклана кокошка, снасяла по две яйца с двойни жълтъци, два пъти седмично. Хранена цяла година. Погледнала с двете си кръгли очи острието на ножа само веднъж . Заради сърцето... на жената
Децата плачат в люлките, добитъкът мучи
едно кандилце свети
Под възглавниците на жените в селото- очи на светци.


...................



Паднало листенце розово...
плува във водата лодчица
за малките неща да поговорим, важните
и за червеното, бялото и черното море,
които са сини,
като теб мой сладко- кисел розов сине
зелени сини сливи,а пък жълти
ооооооранжево небето и китарите
любовта,която няма форма и агрегатно състояние, но се разлива в
сърцето с форма, големина и смисъл на юмрук,
което не е съд, но е и съд
за розата малък мой принце
лодчицата уханна, на която се вози мравчица


.............


Седя си, макар и не на стола. Ако е възможно да се седи прав, то аз това правя. Очите ми тежат, като изсъхнали листа измити от дъжда.
Очаквам ги всеки момент да паднат. От най- лекият полъх. И ще остана само по поглед. Проблясващ и остър, врязващ се в нечии спомени.Не гола, а още по- облечена. Като въоръжена с поглед. Главата ме стяга, сякаш ми е умаляла. Трябва да я сменям, но не съм много запозната с цените в този бизнес. Моята глава, Първа глава на романа. Аз играя главната героиня. Роля, която вече не понасям, струва ми се много претенциозна и сякаш е за друг филм или роман .
- Моля, режисьорският екип, операторите и сценаристите. Да , на вас говоря.Хайде моля ви се, стегнете се, стига сте люпили тези семки, аз тук живот имам да живея.
Ама , че пасмина космати аматьори. Иде ми да взема една машинка и да избръсна всичките... до гуша ми дойде от техните дълги бради, коси и мустаци. И само се спъват в тъпите си роби и току блъскат ореолите си в хубавия ръб на вратата на студиото ми , баси. После цял ден пак ще мета косми.
Все едно, за друго ми беше мисълта. Всъщност нея я няма. О, да видях я, заспала е сгушена на креслото. Колко е мила и мека понякога, топла и лъскава. Друг път сякаш живея с таралеж. Абсолютно непостоянство. Хайде, че имам да мия чинии, две Родопи планини, и да прибирам пране....
Принцесата в мен оправя роклята си и забърсва сребърните обувчици от калта, с копринената си кърпичка, с аромат на надежда. И оставя кълбенцето прежда....


..............


Риболовният сезон

е открит
Рибарите опъват струните
живот на кукичка
очите им са влажни
петите им в кал
не могат да измият ръцете си
никога,
но още не знаят това
стомасите ги насърчават с ръкопляскания
а рибите с перки,
като изперкали
изпускат балони изпълнени с прошка
и кръв


.............



Три в едно
- аз ти и нашето дете
вплетени от времето, посоката, прогнозата
гордиев възел от крака, сърца, ръце и пространства
ние сме едно ... повече захар, още повече
Като ламя триглава - сянка на ламя крилата
с глави от кошери пълни с пчели, осмоъгълници и мед
Ние тримата- къде започваме и къде свършваме никой не знае, вървим по улицата преливащи се- аз, ти, то- в море
Вероятно като символ на вечния кръг, на Вселенския безкрай
Ин, Янг и Йо - три малки зайчета с пухкави лапки
на вкусна супа ... за душата

..................


Дневни мисли

Сякаш ми набожда брада,
все ме сърби на онова място под брадичката. Щеше ми се да са пера.
Тялото ми е изтръпнало. Не тялото, а повече мисълта за тяло. Все едно съм заспала в мравуняка и съм се събудила на непознато място, пренесена от мравките като плячка.
Усещам се чужда, неопозната, нов вид същество. И наблюдавана. Гардеробът ме гледа, сигурна съм и ме харесва. Библиотеката също е вперила един тежък том висша математика в мен.
Почти различна съм от всичко до сега. Най- особената мебел в стаята, със собствено отношение и поглед.
Очите ми излъчват букви, изречения, диалози, които кръжат наколо и чакат някой да ги улови с кепчето на сърцето си.
Поглеждам в себе си, като през огледало за обратно виждане- само минало, минало очаквателно.
Имам нужда от спешно претапициране, но никой не ме поглежда сега. Имам нужда и от пребоядисване- съвсем съм се олющила. А най- вече имам нужда от нови пружинки.
А на рибките ми, не им пука. Те по цял ден се упражняват в плуване, така както аз упражнявам живеене ....



..........


Чай

Дъждът си прави чай от бъз
и черпи, който свари
О, днес текат реки от бъз
по всички тротоари

Но вместо да извадят чашите
да пълнят и да пият
смутени хората и тварите
побягат да се скрият

Реших във този ден студен
да лапна бучка захар
дъждът ще черпи само мен
в градината е вятърът.


..........


Тиха и гола


Тиха и гола
лягам си
и подвивам части от себе си- уши, устни, палци
притаявам се в душата си, на скришно, не смея да шукна
правя си гнездо от изскубаните си коси,
изрезки от нокти и мъгла от уморени спомени
Приспивам не толкова косматите,
повече гъсениците мисли
и лягам да ги топля
потъвам
в очакване
да полетят
след зимата
след краят на нощта
да станат пеперудите, които ще изям за закуска
в някоя майска утрин в компанията на гургулица
с билков чай и мармалад по нежни пеперудени крилца
И ще порасне на устата ми усмивката


......................


Моля те, спри! Спри се !
Спри да вадиш трънчета от петите си. Да ги изследваш под микроскоп. Да правиш разрези- напречни и надлъжни, да си записваш прилежно резултатите, да прошнуроваш. Нима е толкова важно какви са, колко са остри, колко боли от тях ? Не е важно това. Не е важно... те са част от моята плът, част от духа ми. Спомням си пътищата и целите, откакто си нося тръните с любов.


............

Река

Прониквам в тялото на реката.
Първо с крака,после с ръце. Правя го бавно.Тя ме гали, обича ме.
Вадя риба- безкръвна операция, предадена ми от стар индийски лечител.
Излизам още по- бавно. Тялото и пак е цяло, няма и следа от рана. Поглеждам в ръката си - рибата. Поглеждам в реката- тя плува там. Стоя в недоумение на брега. Аз съм извън времето, рибата която убих е жива. Изведнъж чувам, как листата отмерват часовете с шепот. Значи има време. Влизам в реката, тя бавно ме приема в себе си. Сливам се, вливам се. Аз съм в нея, тя е в мен. В корема ми плува риба.

.............

Морето от изплакани съзли на рибешки очи
А вятърът са ласки изтървани,
отлитнали и търсещи чии са
Огньове,топлещи неприютените души
на мишки са звездите
Тревите са търпение
Нощта е гилотина


...................


Душите на реките, изгорели от любов
по слънцето
Излитнали да потанцуват с него
Прегръщат и преглъщат мислите ни-
ох, тези тежки,ръбати,от изпаряващо се желязо,
наковални за съдби
Загрижени, те с гръмове и мълнии възкръсват
Превръщат се в сълзи, изплакани
за нас
измиват къщите, душите, тротоарите
Потичат по стъклата
изтичат по каналите
За да се съберат в едно
опитват се да породят живота ни- отново,
измъчени, че са объркали
Хайде, зелени еуглени, кога ще на станете на хора ?

Дойде пролетта и разцъфна умората

Слушам Martin Solveig. Очите ми тежат. Необяснимо след петото кафе. Невротрансмитерчетата са се изчерпали. Или ги мързи. Нужда да поспя и да поема витамини под някаква форма. Вероятно ще избера синтетичната.
Ръцете ми са настръхнали... тревожно се опитват да уловят обяснение от ефира... какво по дяволите става. Като след тежък купон, усещам изтощение, празнота и умора.
Денят ми е бавен, организмът ми е муден, настроенията ми заспали.
Пелтечещи мисли, недомислени от мързел. Косата ми е нацъфтяла- иде пролет :)

четвъртък, 19 март 2009 г.

Едно съобщение ...

March 6 at 7:33pm
лудница днес, нервите ми опънати ... реших да ида до Люлин на гости на Катето, Калин, бебето им Билянка и котката Копринка ... с Massive attack в ушите ...голяма разходка до околовръстното, оттам 111 и после напосоки между блоковете... някак си ги открих... бира, фанта, две цигари и наобратно.... откривам спирката и какво виждам там ...някакъв човек от цветарския магазин наблизо, излязъл и цепи черчевета под навеса на спирката, като ги замеря с огромно паве и после скача върху тях.. гледах, гледах, тъмно, вали дъжд , а цветаря цепи и си реди дръвцата в кутия от цветя ... после дойде някакъв рейс, едва видях номера... шофьорът го написал с химикал ... взех го, слязох на Околовръстния път и оттам тичах до вкъщи, в локвите ..с новите ми ярко червени и с един номер по- големи кецове ... мн ми се тичаше ... сега съм о.к.

сряда, 18 март 2009 г.

A blue trolley bus adventure

Студена есенна вечер. Тролей номер 9. Качвам се и се вмествам сред тълпата. Телата
наоколо са тежки, уморени и бавни. Превръщаме се в амалгама от цветове, материи и
килограми. Някой диша във врата ми. Опитвам се да не мисля за това какво е ял преди малко.
Нещо с месо и сос от домати . До мен е застанал нисък мъж облечен несиметрично, панталон
с ръб и шушкаво горнище на анцунг, решено в зелено и електриково лилаво, косата му е
мазна и руса, леко начупена до раменете .В ръката си държи смешно старо куфарче за
инструменти от времето на тоталитаризма, не му виждам обувките, но си ги представям.
Жената от дясно ме премазва. Сещам се вица „не ме бутайте госпожо !Не ви бутам , дишам“.
Едра, възрастна леля, с изнесени напред устни, намазани с полуизядено лилаво червило.
Вероятно зъбите и са лилави. Облечена е в стар, едва преживял втората световна война
резедав балтон, с лееееек, почти въображаем дъх на нафталин. Косата и е къса и къдрава и
стои като четина, очаквам всеки момент да я смъкне, за да си повее отегчително с нея,
гледайки ме сякаш съм лайно. Тролея рязко засилва и изведнъж спира. Тълпата се люшва
първо назад, после напред, пак тръгва, пак спира, пак тръгва... не мога да падна, притисната
съм от всякъде. Превърнала съм се в част от огромен сърдит организъм. Дочувам псувни, а
една леля с дълга коса на седалките назад си говори наум и стиска силно устни, само бузите и
се движат. Мисля си, че всеки тролейбусен шофьор има първи работен ден и за нашия, този
ден е днес. Зазвънява песента Lemon Tree на Fool's Garden - Трябваше да се досетя, че е
русичкото човече. Фуул, освен „глупак“ е и „предмет за подигравки, неудачник“, става ми все
по- симпатичен . Вяло „Ааало , здрасти ...даа ? “
„....Да, ще го напиша, като се прибера „. Рязко сменя тона . Прозвучава нервно и пискливо
„Еми, в тролея съм. Къде очакваш да бъда.“ после по- спокойно „ Да, добре. Да, като...“
Прилича ми на асансьорен техник.
Друг телефон, по- назад ... опитвам се да позная мелодията. След това трети ... Представям
си, че съм на музикалната викторина “Познай мелодията за 10 секунди“ За печелившите
безплатна обиколка на града с тролея в пиков час. За неспечелилите атракцията струва левче.
Тролейбуса приближава спирка, дочувам откъм вратата „Аааа, сега пък ще слизате“,
„Пъффффф, джягхт“ - вратите се отварят и започва яростна блъсканица. Моля се лелята
отдясно да не ме настъпи, отчаяно се моля. Още само 20 минути и край.
Моята спирка е моето спасение. Студено е, но е широко.
Обичам да вървя, обичам краката си, тротоара... ех


22.10.08

На супер пазар в хипермаркет Билла ... просто една гледна точка

Обяд е. По улиците почти няма движение. Ръми тихо и напоително.Пресичам полупразния паркинг на хипермаркета и се шмугвам вътре. Точно срещу входа, голяма черна дъска, на която с тебешир са изписани текущите промоции, с разкривения почерк на някой служител. В предверието стоят количките за родители с деца- червено-жълти с формата на автомобил, на чийто покрив е кошницата. Аз си нося торба- платнена и зелена.
Влизам вътре и откривам, че досадните раздавачи на рекламни флайери ги няма. Обикновено стоят точно до входа и се усмихват насила, докато се опитват да ти натикат нещо в ръцете. Взимам си брошурка на Билла от щендера и преминавам през омагьосаните вратички, които се отварят сами и пропускат само навътре.
Посрещат ме омърлушени цветя и няколко нещастни палми .... по- нататък са щандовете с ядки, фурмите и стафидите. В средата са панерите с плодове и зеленчуци. Гръцки портокали в съседство с турски домати и египетски картофи. Отдъхвам си, спестена ми е една обиколка на Света с пазарска количка. Удобно...
Разнообразие от всякакви плодове и зеленчуци. Кълнове за здравословно хранене, рукола за любители на средиземноморската кухня и кореноплодни. Има дори дини до огромните глави балканска целина. Био-краставици ...уау. Застивам в доволно изумление. По- нататък откривам още био- кисело мляко и био- сирене. Много видове сини сирена и кашкавал, прясно изпечени меса, пилета на грил и хлебчета от фурната на магазина. Щанда за салати е обсаден от гладен народ. Време е за обяд. Усеща се задоволстовото на хора, предвкусващи храната си.
За момент изпитвам усещането, че съм попаднала в гастрономическия рай. Мога да си купя всичко необходимо, за да сготвя, аранжирам масата и сервирам храната на гостите си. А след това и да почистя след тях- да изпера покривката с най- новия препарат срещу петна , да измия чиниите с подхранващо ръцете и ноктите веро, да изтребя бактериите по пода и тоалетната чиния .... освен това е топло и свири музика.
Отвреме на време, познат носов глас на жена от моето детсво се включва, за да повика служител по уредбата. Явно дава гласа си под наем- на ЖП гари, бинго зали, летища и приказки по телефона.
Около мен баби и дядовци бавно тикат количките за пазаруване, пълни със стоки на промоционални цени. Тук , както и в УниверМаг-а от едно време можеш да си купиш на веднъж хляб, боя за обувки и шампоан... само кирки и галоши няма, ех язък...
BILLA е съкращение от Billiger Laden, което на немски означава “евтин магазин” и бабите знаят това. Разбрала съм, че истинският показател за това доколко евтин е един магазин, е количеството баби в него.
Поразпасани и леко намусени служители нареждат “евтините”стоки, грижливо разхвърляни преди това от клиентите.
Загледах се в чашите, опитах се да разбера колко струва компектът халби за бира. Така и не успях, етикетите не съответстваха на стоките, тотална бъркотия.
Вина, безалкохолни напитки и много видове бира.
Бебешки храни и козметика.
Магазинът е основан като парфюмериен през далечната 1953 във Виена и то от пианист- 36 годишния Карл Влашек, ха така . Днес парфюми в него не се предлагат, а магазинът е част от известна верига за търговия с хранителни стоки.
На касите- уморени, отнесени касиерки, оглушали за звука “пип”, бавно маркират кисели млека и салами, покривки и свещници.
На излизане , жена в униформа ми проверява торбата и усмихнато ми пожелава лек ден.
Отвън са пластмасовите къщички за пазарски колички, чиито покриви са облепени с фолио на керемидки. По- нататък детска площадка. И всичко в жълто, червено и бяло.
На фасадата, над входа, пасторална картина на летящи ананаси и хлебчета сред облаците. Сътворени от някой “гений” на рекламата ...
От историята научавам, че през 1996, концернът става собственост на немската група REWE, която заема 3- то място в Европа и 5-то в света сред веригите за търговия с хранителни стоки.
През 1999 год. със своите огромни жълто- червени халета , BILLA стъпва и в България.
Първият хип- хип-хипермаркет е открит в София на 5 октомври 2000 год. Ура.
Днес в България има изградени 40 хранителни магазина от веригата Billa.
Всичките решени в жълто и червено... еднакви и големи, като от рециклирани консервни кутии. Консервирали атмосфера и потребителски кошници. Без интимности, лично отношение и индивидуалност. Блокчета от конструктора на глобализацията, имитиращи уют,но предлагащи интимност единствено с храната. Едновременно удобни и отблъскващи .Раздвоена съм.
Пиип.

Малко тъжно, повече сърдито


2009 София .... някъде в овча Купел 1

Тази сутрин се събудих критичнa , от главата до петите ... станах , нахлузих дънките и изпих едно кафе, гледайки изпод вежди себе си в огледалото ... Обух високите обувки и хукнах към спирката. Кал, локви, труп на куче, лайно на пътеката... кал, кал , невероятна мърсотия. До спирката праните ми крачоли станаха на кафяви капки до над прасците. Спирката е като асфалтов остров в сметището. Зад гърба ми вонящ канал влачи лигава мътна вода. Пълен с обувки, каси от бира, шишета, някакви косми, пликчета, смрад. Навсякъде фасове и чашки от кафе. Толкова е мръсно. Децата мислят, че кучето, което обикаля спирката е станало бяло, за да се слива с кофичките от кисело мляко. Еволюция. Море от боклуци и кал... чашки, чашки, чашки, хартийки, мокри кърпи, кал, кокал... няма кошче, табелата на спирката е издраскана. Автобусът закъснява по традиция, но дори да дойде на време, не побира всички хора. Пътуващите се натъпкват като сардели в металната кутия на рейса. Поемат си дъх, глътват корем и се качват. Не се диша, братче. Не мисля, че заслужавам това. Всеки ден ми се случва. Не искам повече, не искам повече.... аз съм човек. И си дупча билет. И гласувам на избори. Искам да живея нормално.

Една истинска история ... за любов


Очите им се гледат.

Обърнал към нея лявото си кръгло око, той я гледа възбуден. Никога преди това не беше виждал женска. Природата обаче си знаеше работата. Влюби се от пръв поглед.

Омагьосан е. Живна.

Много пъти съм го мислила за мъртъв. Просто стоеше на дъното, неподвижен с часове.

Той е единственият оцелял. Сред труповете на отдавна умрели, полуразложени риби, в тъмнозелената ледена вода, оранжевата му опашчица помръдна, когато разклатих буркана.

Роди се и израстна там, в големия стар буркан от туршия , който намерих в мазето на баба ми. Остана единствен от десет, дванайсет бебета, които роди дебелата гупа. Бях го забравила, без храна, помпа за въздух и нагревател, сам самичък на света.

В ледената вода, в приземния тъмен етаж на старата къща. Мислех , че ще живее вечно, че е безсмъртен.

Когато пуснах женската при него, целият потръпна. Изпаднала в шок, тя остана да лежи няколко минути неподвижна. След което побесня и започна лудо да обикаля огледалната вътрешност на облата метална кутия от сладки, в която ги сложих. На топло.

Той се раздвижи и тръгна след нея. Женската го блъскаше с тяло в лудостта си, докато той се опитваше да я пресрещне любопитно. Тръгна след нея и тя се кротна.

Докосват се ,нежно.

Перчиците им потрепват в ритъм.

Опашките им са възбудено извити настрани, пърхат.

Той е щастлив, тя е щастлива.

Те са едиствени, само двама, в кръглия метален жесток Свят. Застанали неподвижно на дъното, обърнали глави един към друг, почти се докосват с перки. Нежни са.

Цялата вода трепти любовно.

Плуват в кръг един около друг. Ту той я гони, ту тя него. После хапват. Застиват на един сантиметър разстояние око срещу око. Гледат се и не се изпускат от поглед. Изглеждат притаили дъх.

Две рибки.

В кутия от бисквити.

Biska imported Danish cookies baked with butter .

Кръгли, немигащи, чисти очета на рибки.

Откровени.

Истински.

Живи.

Представях си сърчицата им. Като главички на топлийки. Преливащи от любов. Той е щастлив, неземно щастлив. Толкова отдавна не бе имал компания.

Дадох му име. Рудрик, на сталкера от братя Стругацки.

Рудрик умря една седмица по- късно.

От изтощение.

Гута е жива. В очакване на поколение.

събота, 3 януари 2009 г.

2+0+0+9= 11

11 души, почти непознати, събрани на вечеря, в хотел на морския бряг. Очакват Новата година.
Художник на костюми от Петербург, рисувал костюмите на филмовата версия "Майстора и Маргарита".
Неговата Маргарита- пиар на М.театър и двете и луди съквартирантки, с които живее от 15 години.
Поли и Ники- страна двойка облечени в меко зелено. Момичето носи лаптоп с музика, поздравява компанията с цигански песни от саундтрака "Таборът отива на небето". Ники е дебеланко, с ококорен поглед и голяма усмивка.
Ж.и А.- двама ентусиасти... правят украшения от моделин, които продават на Аполония,а през зимата на Орлов мост и живеят от това.
Ангел- продава книги на маса до тях.
В. - главен редактор на вестник за компютърни технологии и аз ( не знам коя съм, но знам, че съм болна).
"Подарявам ти Орион"- каза ми В. на плажа в първите минути от Новата година, под светлините на фойерверките. "Обичам те" си помислих, но не му го казах. Той не обича да му казвам това. Ушите ми заглъхнали. В небето избухват цветни букети от светлина. Около мен подскачат кикимори и кикиморковци.
 
Locations of visitors to this page