момини сълзи в бетона

На супер пазар в хипермаркет Билла ...просто една гледна точка

Обяд е. По улиците почти няма движение. Ръми тихо и напоително. Пресичам полупразния паркинг на хипермаркета и се шмугвам вътре. Точно срещу входа има голяма черна дъска, на която с тебешир са изписани текущите промоции с разкривения почерк на някой служител. В преддверието стоят количките за родители с деца – червено-жълти с формата на автомобил, на чийто покрив е кошницата. Аз си нося торба – платнена и зелена.

Влизам вътре и откривам, че досадните раздавачи на рекламни флаери ги няма. Обикновено стоят точно до входа и се усмихват насила, докато се опитват да ти натикат нещо в ръцете. Взимам си брошура на Билла от щендера и преминавам през омагьосаните вратички, които се отварят сами и пропускат само навътре.

Посрещат ме омърлушени цветя и няколко нещастни палми. Щандовете с ядки, фурми и стафиди. Панери с плодове и зеленчуци. Гръцки портокали до турски домати и египетски картофи. Отдъхвам си, спестена ми е една обиколка на света с пазарска количка. Удобно.

Кълнове за здравословно хранене, рукола за любители на средиземноморската кухня, кореноплодни. Има дори дини до огромните глави балканска целина.

Био-краставици, уау. Застивам в доволно изумление. По-нататък откривам био-кисело мляко и био-сирене. Всякакви сирена и кашкавал, прясно изпечени меса, пилета на грил и хлебчета с поръски. Щандът за салати е обсаден от гладен народ. Време е за обяд. Усеща се задоволството на хора, предвкусващи храната си.

За момент изпитвам усещането, че съм попаднала в гастрономическия рай. Мога да си купя всичко необходимо, за да сготвя, аранжирам масата и сервирам храната на гостите. А след това и да почистя след тях. Освен това е топло и свири музика.

От време на време познат носов глас на жена от моето детство се включва, за да повика служител по уредбата. Явно дава гласа си под наем – на ЖП гари, бинго зали, летища и приказки по телефона.

BILLA е съкращение от Billiger Laden, което на немски означава „евтин магазин”. Бабите знаят това. Разбрала съм, че истинският показател за това доколко евтин е един магазин е количеството баби в него.

Разпасани и леко намусени служители нареждат „евтините” стоки, грижливо разхвърляни от клиентите.

Магазинът е основан като парфюмериен през далечната 1953 във Виена и то от пианист – 36-годишния Карл Влашек, ха така. Днес парфюми в него не се предлагат, а магазинът е част от известна верига за търговия с хранителни стоки.

На касите – уморени отнесени касиерки, оглушали за звука “пип”, бавно маркират кисели млека и салами, покривки и свещници.

На излизане жена в униформа ми проверява торбата и усмихнато ми пожелава лек ден.

Отвън са пластмасовите къщички за пазарски колички, чиито покриви са облепени с фолио на керемидки. По-нататък – детската площадка. И всичко в жълто, червено и бяло. На фасадата над входа – пасторална картина на летящи ананаси и хлебчета сред облаците. Сътворени от някой „гений” на рекламата.

От интернет научавам, че през 1996 концернът станал собственост на немската група REWE, която заема трето място в Европа и пето в света сред веригите за търговия с хранителни стоки.

През 1999. със своите огромни жълто-червени халета BILLA стъпва и в България.

Първият хип-хип-хипермаркет е открит в София на 5 октомври 2000 год. Ура.

Днес в България има изградени 40 хранителни магазина от веригата BILLA.

Всичките решени в жълто и червено. Еднакви и големи, като от рециклирани консервни кутии. Консервирали атмосфера и потребителски кошници. Без интимности, лично отношение и индивидуалност. Блокчета от конструктора на глобализацията, имитиращи уют, но предлагащи интимност единствено с храната. Едновременно удобни и отблъскващи. Раздвоена съм.

Пиип.

Критично

Тази сутрин се събудих критичнa, от главата до петите... Станах, нахлузих дънките и изпих едно кафе, гледайки изпод вежди себе си в огледалото... Обух високите обувки и хукнах към спирката. Кал, локви, труп на куче, лайно на пътеката... кал, кал, невероятна мръсотия. До спирката праните ми крачоли стават на кафеви капки до над прасците. Спирката е като асфалтов остров в сметището. Зад гърба ми вонящ канал влачи лигава мътна вода. Пълен с обувки, каси от бира, шишета, някакви косми, пликчета, смрад. Навсякъде фасове и чашки от кафе. Толкова е мръсно. Децата мислят, че кучето, което обикаля спирката, е станало бяло, за да се слива с кофичките от кисело мляко. Еволюция. Море от боклуци и кал... чашки, чашки, чашки, хартийки, мокри кърпи, кал, кокал... няма кошче, табелата на спирката е издраскана. Автобусът закъснява по традиция, но дори да дойде на време, не побира всички хора. Пътуващите се натъпкват като сардели в металната кутия на рейса. Поемат си дъх, глътват корем и се качват. Не се диша, братче. Не мисля, че заслужавам това. Всеки ден ми се случва. Не искам повече, не искам повече... аз съм човек.

22:11

Понякога всичко излиза твърде трудно за мен, крехката и нежна мислеща тръстика...

Мислеща за обикновените неща- живота, децата, нашето семейно щастие, на какво смърди така гадно в банята и защо все загарям манджата в печката.

Битовизмите налягат всяка една човешка част от мен и ме смазват под строгата си повелителност и аз се чувствам длъжна да им служа така , както бих служила на всяка една религия, в която вярвам със сърцето си...

Извършвам ритуали, които ще ми донесат щастие и сбъдване на желания за здраве и любов... Сбъдване на моят аз , който все си остава скрит под парчетата конструирана от мен досадно формална реалност.

Прикрита и рошава, в плен на нощницата и кухненската престилка, аз приличам на домашния талъсъм, който населява къщата, когато всички останали вече са се разотишли.

Да разговарям с паяците за домашния уют ми е присъщо, защото паяците са моите скрити душеприказчици, заплитащи в паяжините си черни и космати сънища, позволили си да излетят навън и да се правят на свободни. Понякога лапаме мухи заедно, разменяме усещанията си за хора и плетки, за въздушните и културни течения и за тъмнината ...

Поглеждайки се в огледалото ме налягат мрачни и тъжни мисли. Струва ми се, че съм се подула от еднообразието и че всички знаят за това, колко съм безполезна и безволева и че затова се правя на безтелесна.

Всяка дума по този повод ми засяда на гърлото, запушва ми притока на въздух и ме кара да посинявам. Като троха ме задавя , сълзи ми излизат на очите, лиги ми потичат докато я преглътна, препотявам се три пъти за щастие и накрая се оказва, че съм борила недоразумение...

Цял ден го чакам. Да се придвижи до точката на моя праг, до двуеточията в зениците ми, до многоточията в устните . От тази сутрин до тази вечер ние вървим на някъде, бързаме разделени в посоки, които ни разделечават или приближават и само вечер, когато се стъмни и стане студено за малко се срещаме, за да се прегърнем и да поспим заедно на топло. А аз го чакам ... да бъде с мен и всичко останало ми се струва толкова сложно, толкова трудно и така болезнено, че се съмнявам някога да го разбера.. този живот , този свят, себе си или децата си ... близка съм единствено с чакането и когато той се прибере, аз просто ще си легна. За да се събудя на другия ден готова за чакане с пълни сили, все по- рошава, по- ръбата и стиснала устни, все по- непоносимо и упорито чакаща... нещо да ми се случи.

Уфф

В горещата фурна, като в един от кръговете на ада, клокочи монотонно лучената яхния. Топло е, мирише ми на вкъщи.
Навън е мрачно, но прането закрива милостиво гледката и прави пейзажа нашарен от потници и гащи, носещи спомен за най-любимите ми коремчета и дупета.
Дъждът изпълнява перкусии по ламаринения покрив на остъклената тераса. Или се опитва да ми направи диагностика на дома, преслушвайки състоянието на душите в него.
А аз съм застинала ... прегърбена, над чашата си следобедно мляко с кафе. Ароматът на тази наслада има магическата способност да ми напомня за места и събития, на които никога не съм била.
Лични дневници .. какво лично има в цялата работа?! Ще ми се да можех да изпуша една цигара. Очите ми се свиват, сякаш са видели нещо стипчиво...