На супер пазар в хипермаркет Билла ... просто една гледна точка

Обяд е. По улиците почти няма движение. Ръми тихо и напоително.Пресичам полупразния паркинг на хипермаркета и се шмугвам вътре. Точно срещу входа, голяма черна дъска, на която с тебешир са изписани текущите промоции, с разкривения почерк на някой служител. В предверието стоят количките за родители с деца- червено-жълти с формата на автомобил, на чийто покрив е кошницата. Аз си нося торба- платнена и зелена.
Влизам вътре и откривам, че досадните раздавачи на рекламни флайери ги няма. Обикновено стоят точно до входа и се усмихват насила, докато се опитват да ти натикат нещо в ръцете. Взимам си брошурка на Билла от щендера и преминавам през омагьосаните вратички, които се отварят сами и пропускат само навътре.
Посрещат ме омърлушени цветя и няколко нещастни палми .... по- нататък са щандовете с ядки, фурмите и стафидите. В средата са панерите с плодове и зеленчуци. Гръцки портокали в съседство с турски домати и египетски картофи. Отдъхвам си, спестена ми е една обиколка на Света с пазарска количка. Удобно...
Разнообразие от всякакви плодове и зеленчуци. Кълнове за здравословно хранене, рукола за любители на средиземноморската кухня и кореноплодни. Има дори дини до огромните глави балканска целина. Био-краставици ...уау. Застивам в доволно изумление. По- нататък откривам още био- кисело мляко и био- сирене. Много видове сини сирена и кашкавал, прясно изпечени меса, пилета на грил и хлебчета от фурната на магазина. Щанда за салати е обсаден от гладен народ. Време е за обяд. Усеща се задоволстовото на хора, предвкусващи храната си.
За момент изпитвам усещането, че съм попаднала в гастрономическия рай. Мога да си купя всичко необходимо, за да сготвя, аранжирам масата и сервирам храната на гостите си. А след това и да почистя след тях- да изпера покривката с най- новия препарат срещу петна , да измия чиниите с подхранващо ръцете и ноктите веро, да изтребя бактериите по пода и тоалетната чиния .... освен това е топло и свири музика.
Отвреме на време, познат носов глас на жена от моето детсво се включва, за да повика служител по уредбата. Явно дава гласа си под наем- на ЖП гари, бинго зали, летища и приказки по телефона.
Около мен баби и дядовци бавно тикат количките за пазаруване, пълни със стоки на промоционални цени. Тук , както и в УниверМаг-а от едно време можеш да си купиш на веднъж хляб, боя за обувки и шампоан... само кирки и галоши няма, ех язък...
BILLA е съкращение от Billiger Laden, което на немски означава “евтин магазин” и бабите знаят това. Разбрала съм, че истинският показател за това доколко евтин е един магазин, е количеството баби в него.
Поразпасани и леко намусени служители нареждат “евтините”стоки, грижливо разхвърляни преди това от клиентите.
Загледах се в чашите, опитах се да разбера колко струва компектът халби за бира. Така и не успях, етикетите не съответстваха на стоките, тотална бъркотия.
Вина, безалкохолни напитки и много видове бира.
Бебешки храни и козметика.
Магазинът е основан като парфюмериен през далечната 1953 във Виена и то от пианист- 36 годишния Карл Влашек, ха така . Днес парфюми в него не се предлагат, а магазинът е част от известна верига за търговия с хранителни стоки.
На касите- уморени, отнесени касиерки, оглушали за звука “пип”, бавно маркират кисели млека и салами, покривки и свещници.
На излизане , жена в униформа ми проверява торбата и усмихнато ми пожелава лек ден.
Отвън са пластмасовите къщички за пазарски колички, чиито покриви са облепени с фолио на керемидки. По- нататък детска площадка. И всичко в жълто, червено и бяло.
На фасадата, над входа, пасторална картина на летящи ананаси и хлебчета сред облаците. Сътворени от някой “гений” на рекламата ...
От историята научавам, че през 1996, концернът става собственост на немската група REWE, която заема 3- то място в Европа и 5-то в света сред веригите за търговия с хранителни стоки.
През 1999 год. със своите огромни жълто- червени халета , BILLA стъпва и в България.
Първият хип- хип-хипермаркет е открит в София на 5 октомври 2000 год. Ура.
Днес в България има изградени 40 хранителни магазина от веригата Billa.
Всичките решени в жълто и червено... еднакви и големи, като от рециклирани консервни кутии. Консервирали атмосфера и потребителски кошници. Без интимности, лично отношение и индивидуалност. Блокчета от конструктора на глобализацията, имитиращи уют,но предлагащи интимност единствено с храната. Едновременно удобни и отблъскващи .Раздвоена съм.
Пиип.

Малко тъжно, повече сърдито

2009 София .... някъде в овча Купел 1

Тази сутрин се събудих критичнa , от главата до петите ... станах , нахлузих дънките и изпих едно кафе, гледайки изпод вежди себе си в огледалото ... Обух високите обувки и хукнах към спирката. Кал, локви, труп на куче, лайно на пътеката... кал, кал , невероятна мърсотия. До спирката праните ми крачоли станаха на кафяви капки до над прасците. Спирката е като асфалтов остров в сметището. Зад гърба ми вонящ канал влачи лигава мътна вода. Пълен с обувки, каси от бира, шишета, някакви косми, пликчета, смрад. Навсякъде фасове и чашки от кафе. Толкова е мръсно. Децата мислят, че кучето, което обикаля спирката е станало бяло, за да се слива с кофичките от кисело мляко. Еволюция. Море от боклуци и кал... чашки, чашки, чашки, хартийки, мокри кърпи, кал, кокал... няма кошче, табелата на спирката е издраскана. Автобусът закъснява по традиция, но дори да дойде на време, не побира всички хора. Пътуващите се натъпкват като сардели в металната кутия на рейса. Поемат си дъх, глътват корем и се качват. Не се диша, братче. Не мисля, че заслужавам това. Всеки ден ми се случва. Не искам повече, не искам повече.... аз съм човек. И си дупча билет. И гласувам на избори. Искам да живея нормално.

Една истинска история ... за любов

Очите им се гледат.

Обърнал към нея лявото си кръгло око, той я гледа възбуден. Никога преди това не беше виждал женска. Природата обаче си знаеше работата. Влюби се от пръв поглед.

Омагьосан е. Живна.

Много пъти съм го мислила за мъртъв. Просто стоеше на дъното, неподвижен с часове.

Той е единственият оцелял. Сред труповете на отдавна умрели, полуразложени риби, в тъмнозелената ледена вода, оранжевата му опашчица помръдна, когато разклатих буркана.

Роди се и израстна там, в големия стар буркан от туршия , който намерих в мазето на баба ми. Остана единствен от десет, дванайсет бебета, които роди дебелата гупа. Бях го забравила, без храна, помпа за въздух и нагревател, сам самичък на света.

В ледената вода, в приземния тъмен етаж на старата къща. Мислех , че ще живее вечно, че е безсмъртен.

Когато пуснах женската при него, целият потръпна. Изпаднала в шок, тя остана да лежи няколко минути неподвижна. След което побесня и започна лудо да обикаля огледалната вътрешност на облата метална кутия от сладки, в която ги сложих. На топло.

Той се раздвижи и тръгна след нея. Женската го блъскаше с тяло в лудостта си, докато той се опитваше да я пресрещне любопитно. Тръгна след нея и тя се кротна.

Докосват се ,нежно.

Перчиците им потрепват в ритъм.

Опашките им са възбудено извити настрани, пърхат.

Той е щастлив, тя е щастлива.

Те са едиствени, само двама, в кръглия метален жесток Свят. Застанали неподвижно на дъното, обърнали глави един към друг, почти се докосват с перки. Нежни са.

Цялата вода трепти любовно.

Плуват в кръг един около друг. Ту той я гони, ту тя него. После хапват. Застиват на един сантиметър разстояние око срещу око. Гледат се и не се изпускат от поглед. Изглеждат притаили дъх.

Две рибки.

В кутия от бисквити.

Biska imported Danish cookies baked with butter .

Кръгли, немигащи, чисти очета на рибки.

Откровени.

Истински.

Живи.

Представях си сърчицата им. Като главички на топлийки. Преливащи от любов. Той е щастлив, неземно щастлив. Толкова отдавна не бе имал компания.

Дадох му име. Рудрик, на сталкера от братя Стругацки.

Рудрик умря една седмица по- късно.

От изтощение.

Гута е жива. В очакване на поколение.

2+0+0+9= 11

11 души, почти непознати, събрани на вечеря, в хотел на морския бряг. Очакват Новата година.
Художник на костюми от Петербург, рисувал костюмите на филмовата версия "Майстора и Маргарита".
Неговата Маргарита- пиар на М.театър и двете и луди съквартирантки, с които живее от 15 години.
Поли и Ники- страна двойка облечени в меко зелено. Момичето носи лаптоп с музика, поздравява компанията с цигански песни от саундтрака "Таборът отива на небето". Ники е дебеланко, с ококорен поглед и голяма усмивка.
Ж.и А.- двама ентусиасти... правят украшения от моделин, които продават на Аполония,а през зимата на Орлов мост и живеят от това.
Ангел- продава книги на маса до тях.
В. - главен редактор на вестник за компютърни технологии и аз ( не знам коя съм, но знам, че съм болна).
"Подарявам ти Орион"- каза ми В. на плажа в първите минути от Новата година, под светлините на фойерверките. "Обичам те" си помислих, но не му го казах. Той не обича да му казвам това. Ушите ми заглъхнали. В небето избухват цветни букети от светлина. Около мен подскачат кикимори и кикиморковци.

Защо? А защо не ....

Ако се чудиш "защо.... ?" спри да се движиш за малко, притаи дъх , заслушай се в сърцето си и отговорът ще дойде от самосебе си. Всички отговори на всички смахнати въпроси са скрити в теб. Както и самите въпроси. И изгревите, залезите и любовта и страха. Тях ги няма без теб. Теб те няма без тях.

В очакване на В.

...след Годо

Нощ. С трясък и грохот се появява старо, димящо чудовище. Стомахът му е закърпен с гума. Съскайки отваря пастта си и от нея започват да се подават ръце, крака и глави- части от човешки тела. Животното започва да повръща сдъвкани хора. Един по един, на тротоара се изсипват двайсетина полуживи човеци. Автобусната спирка се превръща в лагер за оцелели от война щастливци. Или нещастници. Хората гледат като жертви, почти изгубили идентичност, пол и достойнство. С изтерзани и примирени погледи изпращат автобуса, който се загубва на някъде. Една жена чевръсто се загръща и подтичвайки се отдалечава в тъмнината. Изглежда засрамена, притеснена и объркана. Сякаш току- що е преживяла сексуално насилие. Звездите потрепват, уличните лампи жмят. Нощта е красива.