събота, 27 февруари 2010 г.

22:11



Понякога всичко излиза твърде трудно за мен, крехката и нежна мислеща тръстика...
Мислеща за обикновените неща- живота, децата, нашето семейно щастие, на какво смърди така гадно в банята и защо все загарям манджата в печката.
Битовизмите налягат всяка една човешка част от мен и ме смазват под строгата си повелителност и аз се чувствам длъжна да им служа така , както бих служила на всяка една религия, в която вярвам със сърцето си...
Извършвам ритуали, които ще ми донесат щастие и сбъдване на желания за здраве и любов... Сбъдване на моят аз , който все си остава скрит под парчетата конструирана от мен досадно формална реалност.
Прикрита и рошава, в плен на нощницата и кухненската престилка, аз приличам на домашния талъсъм, който населява къщата, когато всички останали вече са се разотишли.
Да разговарям с паяците за домашния уют ми е присъщо, защото паяците са моите скрити душеприказчици, заплитащи в паяжините си черни и космати сънища, позволили си да излетят навън и да се правят на свободни. Понякога лапаме мухи заедно, разменяме усещанията си за хора и плетки, за въздушните и културни течения и за тъмнината ...
Поглеждайки се в огледалото ме налягат мрачни и тъжни мисли. Струва ми се, че съм се подула от еднообразието и че всички знаят за това, колко съм безполезна и безволева и че затова се правя на безтелесна.
Всяка дума по този повод ми засяда на гърлото, запушва ми притока на въздух и ме кара да посинявам. Като троха ме задавя , сълзи ми излизат на очите, лиги ми потичат докато я преглътна, препотявам се три пъти за щастие и накрая се оказва, че съм борила недоразумение...
Цял ден го чакам. Да се придвижи до точката на моя праг, до двуеточията в зениците ми, до многоточията в устните . От тази сутрин до тази вечер ние вървим на някъде, бързаме разделени в посоки, които ни разделечават или приближават и само вечер, когато се стъмни и стане студено за малко се срещаме, за да се прегърнем и да поспим заедно на топло. А аз го чакам ... да бъде с мен и всичко останало ми се струва толкова сложно, толкова трудно и така болезнено, че се съмнявам някога да го разбера.. този живот , този свят, себе си или децата си ... близка съм единствено с чакането и когато той се прибере, аз просто ще си легна. За да се събудя на другия ден готова за чакане с пълни сили, все по- рошава, по- ръбата и стиснала устни, все по- непоносимо и упорито чакаща... нещо да ми се случи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

 
Locations of visitors to this page