Критично

Тази сутрин се събудих критичнa, от главата до петите... Станах, нахлузих дънките и изпих едно кафе, гледайки изпод вежди себе си в огледалото... Обух високите обувки и хукнах към спирката. Кал, локви, труп на куче, лайно на пътеката... кал, кал, невероятна мръсотия. До спирката праните ми крачоли стават на кафеви капки до над прасците. Спирката е като асфалтов остров в сметището. Зад гърба ми вонящ канал влачи лигава мътна вода. Пълен с обувки, каси от бира, шишета, някакви косми, пликчета, смрад. Навсякъде фасове и чашки от кафе. Толкова е мръсно. Децата мислят, че кучето, което обикаля спирката, е станало бяло, за да се слива с кофичките от кисело мляко. Еволюция. Море от боклуци и кал... чашки, чашки, чашки, хартийки, мокри кърпи, кал, кокал... няма кошче, табелата на спирката е издраскана. Автобусът закъснява по традиция, но дори да дойде на време, не побира всички хора. Пътуващите се натъпкват като сардели в металната кутия на рейса. Поемат си дъх, глътват корем и се качват. Не се диша, братче. Не мисля, че заслужавам това. Всеки ден ми се случва. Не искам повече, не искам повече... аз съм човек.