вторник, 24 март 2009 г.

Беше време...

Беше време, когато всички живеехме прекалено на тясно. Тогава съществуваха думите "пълно" и "празно" и всички имаха уникалното усещане, че животът им изтича между въздишките. Царуваше мнението, че хладилниците могат да са пълни или празни. Чашите полупълни или полупразни. Имаше настроения и болка.
Всички търсеха смисъл в съществуването си и недоволни бързаха ужасно много, защото имаха шанса да изпуснат рейса, влака или да закъснеят за среща. И думите нямаха връщане назад... беше време, когато хората можеха да умрат, да се страхуват и да плачат. Можеха да губят нещата си, да пропиляват шансовете си, да са победители и загубеняци.
До деня, в който времето внезапно умря. Тогава стрелките на часовниците пожълтяха и окапаха.
Независими от пространството, осъзнахме, че можем да си дебелеем спокойно. Да изпълваме Света вертикално и хоризонтално. Че гравитацията е само в главите ни. Можем да тежим по местата си, когато поискаме, да излитаме пак по желание, да се приземяваме от тежки мисли. Че нямаме бъдеще, нито минало. И сме живи мъртъвци.
Сметищата са задръстени от изхвърлени,ненужни часовници... защото животът е като безкраен низ от сцени, които можем да забавим, забързаме, изиграем наново или да превъртим... най- романтичните сцени по филмите са тези , в които героите умират и приятелите им плачат за тях, неутешимо. Желанието да усетим безпомощност и безвъзвратност се превърна в нова мода. Хората се събират по семинари, в които се учат на страх от смъртта, на тъга и самосъжаление ... няма я вече онази спонтанност. И всички мечтаят времето да се роди, за да умрат. Всички мечтаят само да умрат.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

 
Locations of visitors to this page